Журнал и Карандаш

веднъж със тебе бяхме
заречени във вечността
ала заръката бе моя
ти не искаше да имаш пръст в това

когато с тебе бяхме
не виждах друг в света
когато с тебе бяхме
ти мен ме виждаше едва-едва

когато с тебе днес не можем
аз пак за теб пилея две слова
когато с мене днес не искаш
коя по дяволите съм за теб сега

когато с теб ще бъдем
предполагам, ще е в друг живот
когато времето ни срещне
на някакси по-равен път

когато времето е тихо
а вятърът със нас
утихне зад косите
тогаз и ти и аз ще бъдем вечно пак

има връзки и приятелства,
които не търпят лошото време.
a слънцето – тях пък не търпи.

с времето осъзнах, че понякога е необходимо  да се откъснем от комфорта на родното ни място.

дори това да означава, че трябвя да сменим адреса в личната ни карта.

(написано в навечерието на 31-я ми РД)

за първи път си позволих
да заспя
по средата на това легло.

позволих си да те пусна
днес.

отивай си
изчезна.

от колко ли време съм била така?

къде докосваш човек,
който боли навсякъде?

красив ум > красиви дрехи

да бъдеш там, където всички останали искат да бъдат е върховната глупост на личността.
аз идвам от чакълест път. през родопските баири.
и тръгнах по чакълест път. където малцина индивидуалисти срещам.

I am convinced that one of the best ways to fight the growing poverty is by creating more opportunities for work. The starting point is to employ ourselves first. Doers should stay away from corporations. They should be outside, free and wild. Creating and leading.

The middle class is progressively vanishing because, currently, wealth doesn’t change its hands. And wealth must change hands – this must be a cyclical event. But it won’t be until Doers make it so.

не искам да остарявам счупена.

do not try to spread your butter on my bread.