Това есе “Мила на 30” го пиша в навечерието на 30-тия си рожден ден. Пиша го не защото се чувствам длъжна да правя някаква равносметка, както може би много хора виждаме да правят в Медиум, а защото имам какво да кажа.
Пиша го без сантименталности или наличието на някаква силна емоционалност (но пък със емоция). Единствено домашната ракия на баща ми може да допринесе за някоя по-силна дума, но веднага казвам, че ми е първата ракия. И тъкмо отпивам първата глътка.
Вие, утре, ще го прочетете това със първото си кафе. Ако ви се стори твърде силно за слабото ви сутрешно кафе, значи ви трябва друг вид гориво в него. 🙂
Отпихте ли? Защото аз започвам.
Мила за приятелите
Първото нещо с което сбърках през последните 5 години е определението за “той ми е много близък приятел и тя ми е много близка приятелка.”
Знаете ли как разбрах, че нито знам какво е “близък” нито “приятел” в едно словосъчетание?
Много лесно, не го видях, в моментите, когато аз имах нужда от “близък приятел.” До този момент моето възприятие за приятел – близък се беше формирало спрямо моята готовност да бъда добър приятел за тези хора.
Схващате ли разликата? Голяма е (бъркотия).
Първият път, когато тази година отрязах (буквално) един човек от живота си бе, когато ми казаха, че този свят няма нужда от големи моралисти.
Това ме смаза. Но и аз така – смазах. Моят свят няма нужда от този, който не знае що морал е.
И айде, от там ми потръгна.
Изтръгнах още един близък приятел, който ми каза да стъпя на земята най-накрая. А аз вече бях здраво заземена.
Не ви говоря за арогантното момиченце на 25, а за уверената жена на 29 (вече 30). Това приятелче явно искаше под земята да се заровя (т.е. амбициите си).
От този момент силно затегнах кръга от хора около мен и никога не съжалих. Бяха два шамара, които сериозно се отразиха на всяка следваща точка под този параграф.
И все пак ви благодаря, без тези две завъртания на главата, нямаше днес да пиша тези редове.
Мила за свободното времето и това да “присъстваме” тук и сега
Аз силно вярвам, че свободното време трябва да бъде винаги активно. Не вярвам в прегаряне на мозъка, не вярвам в умора, не вярвам в свободното време.
Вярвам, че такова би ограбило живота ми. Крадецът, който никой не виждам как краде. Крадецът, който никоя институция не може да хване.
Вярвам, че всеки час, трябва да бъде употребен, инак ние оставаме употребените. Не мислите ли?
Аз не казвам, че 16 часа трябва да се работи. Казвам, че във всеки час трябва да сме “присъстващи” – тук и сега.
Създавайте, хора – обич, спомени, работа, чувства, доброта, емпатия, смисъл. Свободното време е за това – да го заемете и трансформирате в нещо със смисъла на вечност (дори и за краткия ни престой на тази чакълеста земя).
Мила за сублимената обич
Едно е вярно – скърших много сърца и по-малко те мен.
Въздишка си взимам и си сякаш си отдъхвам, че по-малко мен ме са ме пречупвали. Но не е успокоително.
Сублименото е плашещо във връзките. Малцина я разбират тази дума, и от малцината – малцина я желаят тази, сублимената обич.
А аз само така знам да обичам. Сублимено и безусловно.
Безусловната обич пък е втората дума, която малцина от вторите малцина въобще биха разбрали (много тънка тази сметка бе). За желание и копнеж към нея пък само една красива и мила душа съм срещала. И тя вече не е моя. Защото така. На 25 не е като на 30. И очевидно човек трябва да премине – за да разбере. Иначе 30 ще бъдат като на 25.
(така че, смятам това да е най-късата точка. но пък journalikarandash съществува заради нея).
Аз само знам, че всеки човек има нужда да бъде сам, за по-дълъг период от време и да рефлектира върху всички изминали връзки. Мисля, че това е трамплин. За мен беше.
А вие запомнете, че в момента в който спреш да се грижиш, любовта спира да обича. Каквото и да ви струва това се грижете – на мен ми струваше всичко.
Мила за целите и мечтите
Знаете ли, че…в 99% от всички връзки мен са ме зарязвали? Защото съм свръх амбициозна и съм карала хората във връзките с мен да се чувстват като нищожества.
Дори и след като го зная това, аз вярвам, че личността има нужда от мечта, а мечтата без цел няма път.
Как ще стигнеш някъде, без да знаеш накъде да вървиш? Искаш нещо, но само бродиш, луташ се, витаеш, защото не знаеш как да крачиш по-направо.
Аз не се смятам за свръх амбициозна (това определение идва от хора с никакви амбиции, което е побъркващо за мен). Просто имам симплистични мечти. Дори и те имат нужда от посока. Аз гоня целите си. Тичам, спринтирам – каквото трябва – давам – раздавам и не губя миг да се съмнявам в тяхната важност.
Все едно аз съм Ной. Всяка дъска, която успея да събера по пътя ми е важна, за да построя своя Ноев ковчег и да помогна на колкото се може повече човечета.
Нима тази амбиция е лоша (забравих, тя е прекалено морална)?
Имайте амбиции, поставяйте цели, постигайте ги, мечтайне. Никога не се съмнявайте във своята важност за този свят, защото някой друг се е усъмнил във нея. Тези хора така или иначе никога не са имали намерение да вървят във вашата посока. Така че не ги чакайте.
Мила за социалния статус и валидацията
На 25 си представях как ще имам синьо тикче до профила ми в Туитър (т.е. потвърден акаунт).
За какво бе, дете?
Че какво значение има на коя част от дивана разположиш теглото си? На дивана му е все тая. За теб тогава защо трябва да има значение?
Днес, на 30, няма. И правилно – когато си дете – търсиш потвърждение от своя социален кръг, известните личности до които искаш (аз исках) да се наредиш. Да бъдеш валидиран от тях. Съществуванието ти да бъде потвърдено от тях. Забелязан си – значи съществуваш.
Каква социална трагедия. Роби във най-свободното време на човечеството (и аз робувах). Днес (04.11.19) едва ли може да ми пука по-малко.
През месец април тази година (2019) изтрих профила си във Фейсбук.
Какво имам предвид с този пример, ли? Деактивирайте и вие своя и ще видите, че светът ще продължи да се върти и без вашия статус във Фейсбук и Месинджър.
Търсенето на валидация от кръга с познати е пагубно за вътрешното развитие на човек и вътрешното ни спокойствие.
Правете всичко, за да не се налага да си го откупувате. Цената инак е по-висока и от на Биткойн-а през 2017-а.
Мила за навиците, дисциплината и личностното развитие
Научих се, че тези три неща по отделно не могат да съществуват. Charles Poliquin, един от най-уважаваните треньори в света (който, за съжаление напусна този свят) казваше, че дисциплината като самостоятелна единица не съществуа. “Discipline is bullshit.” – повтаряше в едно интервю.
И аз го вярвам.
За да си дисциплиниран, трябва да има нещо повече, което да те кара да ставаш в 5 сутринта, нали? Т.е трябва ни причина, страст, цел спрямо която да си дисциплиниран.
Търсете я и когато я намерите – тръжте я здраво. Развийте я и я превърнете в нещо голямо и значително.
Навиците идват само тогава, когато имате нещо в главата и не ви дава мира да спите. Адреналина ви удря през нощта, а сънят изчезва. Не знаете умора и болка.
Аз съм така. Ден след ден, вече 7 години пламъчето гори. Никога не позволих на външни фактори да го изгасят или пък да тлее. Заливаха го с вода – а то буйно и младо – въглени прави.
Съхраних всичко – най-напред мечтите си – след тях навиците и дисциплината.
Спрямо собственото си мерило, аз вярвам, че далеч стигнах днес. Днес съм точно там, където винаги съм си представяла, че ще бъда. Без тези три неща, аз днес нямаше да имам увереността да напиша тези редове.
Мила за интравертността и егоцентризма
Две качества дето само аз си знам как се носят. Но пък са красиви. Да си интровертен в екстровертен свят е равно на това да си смотан, скучен, не-готини с по-нисък социален статус – все пак не си заобиколен от много приятели и познати. Няма нищо куул в това, нали? Ми няма.
Да си егоцентричен пък се бърка с това да си егоист. Това са две различни неща. Егоцентризма е необходимост, само така можеш да вникнеш в себе си, да рефлектираш над личността си. Егоцентризма ни помага да казваме “не” и да пазим собственото си време за нас и качествените хора около нас. Тези, от които се учим. Тези, с които се развиваме. Тези, с които гледаме в една посока.
Аз ги запазих и двете. Неразрушени и непокътнати. Пък нека ме смятат за скучен човек. Но не забравяй, че ти си зад мен. Не защото съм по-добра, а защото знам, как да крада време за себе си.
Мила за това да имаме лична философията
Не зная как съм живяла до преди една година без по-ясно дефинирана философия за живот. Тази година се сблъсках със стоицизма и този сблъсък ми отвори трето око.
Сега ще ви обясня какво имам предвид.
Представете си, че искате да свалите 5 килограма и непрекъснато изпробвате различни чудовати диети. Само че, така и не успявате да разберете, че в храненето и отслабването има определени принципи, които приложени при всеки тип диети – работят.
Така и със стоицизма. Колкото и да се опитвах да бъда спокойна, да реагирам по-нормално в определени нажежени ситуации, не винаги успявах. А то просто ми липсваше основата – правилният мироглед, правилната философия за живот – за милото и драгото в живота ни. За качественото, а не количественото.
Това не е опит да парадирам с това – вижте ме, голямата моралистка и философка Мила, стана на 30 и разбра от къде се маха обвивката на близалката (нали се сещате колко е трудно да обелиш една близалка, ако не разгърнеш правилното крайче). Не, не се правя. Просто ми се случи това прозрение и го споделям.
Предай нататък ми е целта.
Мила за минимализма, простотата и анти-консуматорството
Еми така де, когато започнеш да изчистваш своя свят от токсични хора и тези, които не допринасят за развитието ти (това нека да не звучи сякаш всеки човек трябва да се използва за нещо) започваш да се замисляш за всяка една вещ, която те заобикаля.
Тя натоварва ли те с присъствието си или те облагородява?
И така, през април 2019 се сблъсках с минималистичния начин на живот и внасянето на простота. Освобождаване от материалното. Без напън. Естествено.
До началото на тази година никога не съм си давала сметка, че 40 чифта обувки не ме правят по-богата или щастлива. Освободих тази тежест от здравите си рамене. Елиминирах ненужното и освободих място за повече време.
Днес, всяко едно решение за покупка започва със задаване на няколко въпроса. Имам ли нужда от теб, дрехо? От теб вещо? Ще ми служиш ли добре в живота в следващите 2-3-5 години или си илюзионна покупка за първичните ми консуматорски нужди?
Звучи ви странно, нали? Имам пари – ще си го купя. Аз го заслужавам, бачкам неуморно и имам право да си го купя. Е точно тук сбърках. Точно защото бачках неуморно, преди да те купя, ще те оставя да отлежиш. И ако намеря стойност в теб, може би ще те приютя в простотата на живота си.
Не се страхувайте да сте ън-куул ако нямате последния модел кецове на Найки. Или последния модел телефон на Ябълката. С освобождаване от консуматорството, освободих и повече време и средства за изживявания.
Една любима фраза от любимите ми смислени брандове – Патагония: “Не купувайте повече екипировка, а повече самолетни билети.” Аз преживях това, изживях. Дарих ⅔ от притежанията си и оставих ⅓, тази която обичам. Днес всичко около мен ми носи позитивни вибрации. Всяка една вещ внася смисъл. Нищо не ме натоварва с присъствието си.
Простотата е дар, търсете я.
